Той.

Тя го гледаше. Как пуши,как се смее,как никога не гледа към нея. Беше красив,но не това привлече погледа и. Той бе гнил. Унищожен от вътре. Една прекрасна илюзия която привличаше слепите. Арогантен и безчувствен. Тя често се питаше какъв е бил преди и въобще някога бил ли е различен от сега? Ако да какво ли го е изгорило отвътре? Тя не искаше да го поправя. Не го искаше различен. Тогава щеше да е скучен. Като десетките хиляди хора през които погледа и преминаваше. Имаше нещо интоксикиращо във фалша му,нещо което те държеше прикован към него. Тя знаеше че е вредно за нея да го търси всеки път щом усетеше че е на близо. Но и тя бе негова жертва. Повече от всичките други слепци. Когато бе около нея кръвта и кипваше,кожата и настръхваше, зениците и се оголемяваха. Тя ставаше шумна. Не знаеше дали това бе отвращение или възхищение. Нужда или страх да не го поиска. Може би бе всичко. Той имаше силата да я унищожи. Само един негов поглед би я приковал завинаги. Една негова усмивка би я превърнала в безмозъчно негово отражение. За това за нея си оставаше най безопасно нейното място в сенките,където той не би търсил нищо или никого. Там където повърхностния му поглед не би се спрял. Там където тя беше в безопасност от него.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase