Снимка: БГНЕС

Само две донорски ситуации за цялата 2020 година. И едва 16 трансплантации за тази одина. Вярно е, че COVID затормози и без това затормозения процес. Но и преди това цифрите си бяха плачевни.

"Ние до преди пандемията бяхме с три донора на милион население. Което сравнено с Испания, които си бяха поставили за цел да имат 52 донора на милион население. То е несравнимо...", каза пред БНТ Сибила Маринова, която е координатор по донорство за област Велико Търново.

Но колкото повече намалява трупното донорство, толкова повече би трябвало да се увеличава броя на живото. Но нищо подобно не се е случило. Тенденцията дори е още по-изненадваща – броят на трансплантациите от жив донор падат, но не и броят на трансплантираните.

Още по темата
"Специално тези, които се нуждаят от бъбречна трансплантация, основно отиват към съседни държави. Най-вече в Турция напоследък. Една от основните причини за тях е, че след като нашите лекари специалисти колкото и да са добри, те имат по две такива операции годишно. Което на практика е нулев опит. Нулев практически опит. Малко или много това води до загуба на способности", обясни Христина Николова от Асоциация на пациентите с бъбречни заболявания.

"Всеки се спасява поединично. Всеки си търси финансиране и иска да отиде в чужбина да трансплантира и тогава да се прибере в България. Лекарите, които трансплантират, нямат нужния опит. Нямат нужния брой операции, които трябва да се случат, за да придобият опит", заяви Мирослав Митев от Асоциация на чернодробно трансплантираните.

Така болните в България отдавна са се отказали да разчитат на помощ у нас. Обръгнаха на непрекъснатата заявка за промяна и липсата на каквато и да е промяна. Дори и след приемането на Националната програма за насърчаване на донорството и подпомагане на трансплантациите. С ясно дефинирани пороци, тя трябваше да започне работа. Но не би. И причините нямат нищо общо с ковида.

Приета в края на 2019 година, с ясна пътна карта, финансова рамка и избран координационен съвет да движи програмата – можеше поне един два организационни проблема да се отметнат. Но някои от посочените в съвета и до този момент дори не са информирани, че са членове. При това положение няма как да се очаква да е свършил една от най-важните задачи – да задължи директорите на болниците да организират и контролират всичко нужно в случай на донорска ситуация. Да наклони и финансовия интерес натам. Ключов проблем, който блокира донорството от години.

"Координаторите открито на нашите срещи споделят, че ръководството на тяхната болница смятат, че това е дейност, която само харчи пари и не ги подкрепят да работят. Болниците губят, те не си възстановяват напълно разходите и от тези разходи трябва да извадят и пари за труд", заяви Сибила Маринова.

"Лечебното заведение, което поддържа донора докато бъде прехвърлен, изразходва тези средства. Когато то бива прехвърлено в другото лечебно заведение, то не получава средства, за да го поддържа", коментира Христина Николова.

Липсата на интерес от страна на болниците влачи след себе си и всичко останало. Като формалното определяне на комисии за определяне на мозъчна смърт и липса на усилия за обучение на координаторите.

"Те даже и на хартия да са задължени, ако няма компетентни подготвени хора, които да бъдат в комисията за мозъчна смърт, да могат да разпознават мозъчната смърт, да могат да правят клиничния преглед, да интерпретират образните изследвания. Ако няма човек координатор, който да си върши работата, то пак няма да стане", заяви Сибила Маринова.

Но дори и при донорска ситуация, често се оказва, че чакащите в листата вече не са подходящи за трансплантация, защото късно са включени в листата на чакащите. Резултат на недомислено нормативно ограничение.

"Например хората се включват в листа на чакащи едва когато са стигнали на диализа. Те не могат да бъдат включени в листите и не могат да бъдат трансплантирани преди това. Това е един основен проблем, защото една трансплантация е много по-успешна преди човек да е стигнал до диализа", каза Христина Николова.

Но за бебетата и децата до 3 годинки, които имат нужда от чернодробна трансплантация, решението трябва да е друго.

Мирослав Митев е донор на своята дъщеря.

"Нашата трансплантация се случи в Хамбурт по възможно най-добрия сценарий. Децата са много малко на брой, които се нуждаят от трансплантации, специално за чернодробните трансплантации са 2-3-4-6 максимум в годината. В България самите лекари нямат този опит и затова за предпочитане е децата да си ходят в чужбина", коментира Мирослав Митев.

Прост икономически анализ ще даде верния отговор и за други редки трансплантации и медицинската им целесъобразност да се извършват у нас. А също и за нуждата да се поддържат няколко трансплантационни центъра, да се прелицензират болниците, да излязат от зоната на здрача и да включат пациентите в контролните механизми. И доверието на хората ще се върне автоматично. Донорството е утеха за близките, от която те имат нужда.

Коментари Напиши коментар

11

Анонимен

преди 1 месец

До Анонимен5 Хахахаха, ***! И как пробитата здравна каса ще успее да финансира трансплантациите в чужбина, със жалкия си смешен бюджет, при цени няколко пъти по-високи от българските?!!!!!!! Аиде малко да почнете да мислите с тези кухи глави, преди да пишете!!!!

10

Анонимен

преди 1 месец

работа работа работа

9

Анонимен

преди 1 месец

Да ги спират!