Мария, болестта, майчиното сърце... От Враца до прецедент в Кеймбридж!

"Мамо, защо не си решила да ме изоставиш? Животът ти щеше да е много по-лесен..."

Думи, които биха кънтяли в главата на всеки родител. Родител, който се е отдал на детето си, който за мнозина се е обрекъл на вечни мъки. Но майчиното сърце не вижда по този начин. Майчиното сърце гледа света през други очи. През очите на безрезервната обич. През очите на онова дете, което се е превърнало в целия ти свят от мига, в който се е появило на бял свят.

"Животът ти щеше да е много по-лесен" без мен. Защото аз съм с церебрална парализа. Защото аз скоро ще съм пълнолетна. Защото 17 години се грижиш ежедневно, ежечасно и ежеминутно за мен. Защото аз не мога да се грижа сама за себе си. "Защо не си решила да ме изоставиш?"

Това е истински въпрос. Въпросът на Мария – 17-годишно момиче от Враца, което страда от церебрална парализа. Тя е дете с увреждане. Но това по никакъв начин не я дефинира, не изчерпва възможностите й, нито пък определя бъдещето й.

Защото тя е нормален човек като всички нас.

Майката на Мария била бременна с близнаци. След тежки усложнения по време на бременността оцелява само тя. Прекарва дълго време в кувиоз. Малко преди да навърши една годинка става ясно, че Мария страда от детска церебрална парализа.

Момичето не може да ходи, а движи ръцете си трудно. Попада в графата "Дете със специални образователни потребности", но разсъждава като съвсем пълноценен и нормален човек.

"Смятам, че образованието ще ме закара по-далеч в живота от физическите мъки", споделя Мария пред Нова телевизия.

Стремежът й да се развива, обаче, е възпиран от институциите. 80% от училищата в родния й град Враца я отхвърлят с аргумента, че те не приемат "такива деца". "Онези деца" са отхвърлени от много системи – здравната, образователната. От обществото.

Мария, обаче, не позволява нито на институциите, нито на увреждането да я спрат да върви по пътя си. Така 17-годишното момиче стига до Кеймбридж.

Заради нея университетът изцяло променя условията за провеждане на изпита за сертификат по англиийски език, за да може Мария да се яви на него. Решават да увеличат времето за изпита, но без да променят неговото съдържание. Назначават и асистент, който да попълва отговорите, които момичето дава. И след 8 часа тя успява.

Успехът за един човек със 100% намалена трудоспособност и трудна подвижност е значителен. Още повече, когато си прецедент в историята на престижния университет, който е шокиран, че дете с церебрална парализа има такова високо интелектуално ниво.

"Не считам това за голям успех, защото се считам за напълно нормален човек. Фактът, че имам увреждане, просто носи допълнителни трудности, но не ме прави по-различна от останалите. Разбирам го като следващата стъпка от дълго пътуване", разказва Мария.

Пътуването, обаче, освен дълго, е и трудно. Мария иска да замине за чужбина и да учи продуцентство и напълно осъзнава, че след това няма да може да работи в България. Защото тук тя е от "онези деца".

"В сегашното положение това е абсолютно невъзможно. Почти 90% от града е недостъпен. Искам да съм напълно пълноценна във всяко едно естество на човешкото съществуване. Опитваме се да се борим, но все повече, с всеки изминал ден виждам колко е неефективно. Потенциалът и на двете ни – на мен и майка ми, ще бъде похабен", коментира Мария.

Потенциалът й ще бъде похабен. Животът й също ще бъде похабен. Защото тук Мария е от "онези деца" - не-пълноценните, не-способните, не-нормалните, не-исканите, не-обичаните, не-поглежданите, не-приетите. Тук Мария е от не-човеците.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase