Веднъж във влак станах неволен слушател на историята на друг пътник. Това е тъжна, сърцераздирателна история на жена на средна възраст, която през целия си живот се чувстваше предадена и самотна. Да, тя имаше причина за това.

 

Баща ѝ умира, когато е била дете. Майка ѝ се омъжва повторно, пастрокът ѝ имал две дъщери и се отнасял с безразличие към нея. Тя така и не установила някакви отношения с децата на втория си баща, била обиждана в училище, но не казвала на никого за това. Разбрах, че никой, включително майка ѝ, не се интересувала от проблемите в нейното детство. И сега, като зряла жена, тя продължава да живее в кулата на самотата.

 

Приятелките и мъжете я напускат. Всичко от шефа на работа до наемодателя на апартамента, който тя наема, не държи на думата си. През всичките тези години една жена, според нея, продължава да живее като дете без никаква подкрепа. Разбира се, първият естествен импулс е съчувствието. В нейната история можете да видите онези, които и я предадоха. И само един, най-важният човек остава невидим в тази серия. Самата тя.

 

Уви, хората, които са дълбоко разочаровани от всичко и всички, рядко предизвикват съчувствие, твърди Гилбърстън пред psychologies.

 

Каква е причината за тази самота? Фактът, че сами се предаваме. Понякога е трудно да уловим момента, когато самите ние сме оставени на милостта на съдбата.

 

 

– Прекалено сме критични към себе си

– Преставаме да отделяме време за своето физическо и психическо благополучие

– Позволяваме на хората да нарушават личните ни граници

– Страхуваме се да защитим нашата гледна точка

 

И това е само част от примерите.