Слънцето вече залязва в свежата вечер на 15 ноември 1977 година. Мегуми Йокота си тръгва от последната си тренировка по бадминтон. Остри ветрове охлаждат рибарското пристанище Ниигата и сивото море шуми по брега му.

Светлините на дома й бяха на седем минути пеша.

13-годишната Мегуми със своята чанта, пълна с книги и ракета за бадминтон, се сбогува с двама приятели на няколко метра от входната врата на родителите си. Но така и не успява да влезе у дома. А тъй като шест часа станаха седем и по тихата улица дъщеря й така и не се появи, Сакие Йокота започна да се паникьосва. Тя изтича до фитнеса в средното училище "Йорий", очаквайки да я срещне по пътя. "Те си тръгнаха отдавна", казва нощният пазач на училището.

Полиция, кучета-следотърсачи, факли, разделящи тъмнината. Те претърсиват близката борова гора, викайки името на Мегуми. Саки забърза по пътя към плажа, като трескаво оглеждаше всяка кола, паркирана наблизо. Имаше смисъл да се търси бреговата линия. Но може би нещо по-силно и по-неизказано изпрати майката до ръба на водата тази нощ.

Извън Японско море, извън полезрението на Саки, лодка, управлявана от севернокорейски агенти, се движеше към Корейския полуостров с ужасена ученичка, заключена в трюма. Те не оставили доказателства и нито един свидетел. Престъплението било толкова нагло и странно, че малцина дори биха си го представили, камо ли да успеят да го разплетат. Но с годините става ясно, че Мегуми не е единствената жертва.

Японското правителство казва, че от 1977 г. до поне 1983 г. севернокорейските агенти са отвлекли 17 японски граждани. Някои анализатори смятат, че истинската цифра може да бъде повече от 100.

Една година след изчезването на Мегуми, полицията инвестирала в 3000 дни търсене. Отделение за отвличане окупира къщата на Йокота. Патрулни лодки кръстосват морето. Но така и не откриват абсолютно нищо. Бащата на Мегуми - Шигеру, крачи по пясъка всяка сутрин. През нощта той плаче във ваната. Саки плаче, когато е сама, надявайки се братята на Мегуми, близнаци на девет години, да не я чуят.

Тъмен облак надвинсал над семейство Йокота. В продължение на години те се опитвали просто да издържат на празнотата. Но липсващата Мегуми била жива.

Севернокорейски шпионин, който дезертира на юг през 1993 г., разказва подробно в Сеул за отвлечена японка, която отговаря на нейното описание. "Спомням си я много ясно", казва Ан Мьонг-джин. "Бях млад, а тя беше красива."

Той допълва, че един от нейните похитители - старши шпионски майстор, му е разказал нейната история през 1988 г .
Отвличането било непланиран гаф. Никой не е искал да вземе дете. Двама агенти, приключващи шпионска мисия до Ниигата, чакали на плажа пикап, когато разбрали, че са забелязани от пътя. Страхувайки се, че ще бъдат разкрити, те грабват крехката фигура. Мегуми била висока за възрастта си и в тъмнината агентите не са могли да разберат, че е дете.

"Тя пристига в Северна Корея след 40 часа, затворена в тъмнокафяво складово помещение", разказва Ан. "Ноктите й бяха счупени и кървави от опитите да я измъкнат. Агентите, които я взеха, бяха наказани заради лошата им преценка. Тя беше твърде млада - каква полза имаха от малко момиченце?"

Мегуми плакала за майка си и отказвала да яде. За да я успокоят, агентите обещали, че ако тя работи усилено и научи свободно корейски, ще й бъде позволено да се прибере вкъщи. Но това било лъжа, която да заблуди съсипаното дете. Похитителите й нямали такова намерение. Вместо това Северна Корея принудила Мегуми да работи като треньор на шпиони, да преподава японски език и поведение в елитно училище за шпионаж.

Това било изключително. Отвличането създава своеобразен прецедент в Северна Корея.

Бъдещият лидер на страната Ким Чен Ир, тогава ръководител на разузнавателните служби, искал да разшири своята шпионска програма. Отвлечените чужденци не били полезни само като учители. Самите те били шпиони или Пхенян крадял самоличността им за фалшиви паспорти. Те имали право да се женят за други чужденци (нещо, което било забранено за севернокорейците), а децата им също служели на режима.

Плажовете на Япония били пълни с обикновени хора, узрели за отвличане, които нямали никакъв шанс срещу висококвалифицирани агенти.

"Хората мислят, че не помня много за сестра си, но я помня ясно, въпреки че бях трети или четвърти клас в началното училище." Когато по-малкият брат на Мегуми, Такуя Йокота, и неговата близначка Тецуя били на девет, полицията, която търсела Мегуми, им показала видеоклипове за бойни изкуства, призовавайки ги - "не давайте да ви бият, бъдете силни".

Всеки ден в продължение на 43 години той се опитва да се вслуша в този съвет. Сега на 52 години той е облечен в костюм и държи копие от пощенска картичка, изпратена от сестра му преди нейното отвличане. В края тя написала: "Скоро ще се прибера! Моля, изчакайте".

"Тя беше много бъбрива, много активна и умна", казва Такуя Йокота пред BBC. "Беше като слънчоглед за нашето семейство. Без нея на масата за хранене разговорите бяха ограничени. Атмосферата стана много тъмна. Бях много притеснен, но някак си лягах и ставах сутрин - всеки ден, за да установя, че тя липсва. Събуждах се и все още не можех да я намеря."

През първите две десетилетия след изчезването на Мегуми семейство Йокота нямали нищо друго освен студен случай и собствената си отчаяна нужда да разберат какво се е случило. Опитавали се да отгатнат как тя може да остарее. Тя била висока на 13 години? Беше ли запазила детските си трапчинки? Над всеки въпрос висяла сянка. Те нямали представа дали тя е оцеляла онази последна ноемврийска вечер.

В крайбрежните градове в края на 70-те години слуховете витаели като морски чайки. Местните говорили за странни радиосигнали и светлини от неизвестни кораби или корейски пакетчета цигари, изхвърлени от брега. През август 1978 г. двойка на среща на плажа в префектура Тояма била зашеметена от четирима мъже с качулки, които говорели странно официално, с подчертан японски акцент. Двамата били набързо изоставени, когато куче излаяло и изплашило нападателите.

Други били с по-малък късмет.

На 7 януари 1980 г. японският вестник Sankei Shimbun пуска история на първа страница: "Три двойки на срещи се изпаряват мистериозно по бреговете на Фукуи, Ниигата и Кагошима - участва ли чужда разузнавателна агенция?"

Но на един осъден терорист окончателно затвърждава връзката със Северна Корея. Ким Хюн Хуй е убила 115 души, като е подпомогнала поставянето на бомба в южнокорейски пътнически самолет през 1987 г. С оглед на смъртната присъда в Сеул, тя свидетелства, че е агент от Северна Корея, действащ по държавни заповеди. Тя казва, че е научила японски език и поведение, за да може да работи под прикритие. Нейният учител, по думите й, е била отвлечена японка, с която е живяла почти две години.

Показанията били убедителни. Но японското правителство не признало официално, че Северна Корея отвлича хора. Двете страни имат враждебна история и нямат дипломатически отношения. Било по-лесно доказателствата да се игнорират. Когато японските преговарящи се опитали да повдигнат въпроса насаме, Северът гневно отрече съществуването на отвлечени и прекрати преговорите.

През 1997 г. - 20 години след изчезването на Мегуми, Пхенян най-накрая се съгласява да разследва.

На 21 януари 1997 г. семейство Йокота чува думите, която чака от десетилетия: "Имаме информация, че дъщеря ви е жива в Северна Корея."

Шигеру бил смаян. Японски служител на име Тацукичи Хьомото, личен секретар на депутат, се свързал с Йокота. Той проучвал отвличания от Пхенян в продължение на десетилетие и искал да се срещне с тях възможно най-скоро.Заедно с дълбокия шок в сърцата на семейството отново се появила надежда. Правителството вярвало, че Мегуми е жива. И така, въпросът веднага се променил: Как да я върнем?

Семейство Йокота се прочува заради историята за отвличането. Те били ужасени, че Северна Корея ще убие Мегуми, за да прикрие случилото се, но баща й твърдял, че случаят ще бъде третиран като слух, освен ако името й не бъде разкрито. Те трябвало да разпространяват новините в цяла Япония и да молят страната за помощ. Семейството се появява в праймтайма на телевизии. Въпроси били повдигнати в парламента. През май правителството потвърдило публично, че Мегуми не е единичен случай - имало и още като сем. Йокота, страдащи за откраднати дъщери, синове, сестри, братя и майки.

Седем от тези семейства сформират група за подкрепа, за да поискат спасяването на своите близки - Асоциацията на семействата на жертвите, отвлечени от Северна Корея.

Говорели дълго, обединявайки малкото, което знаели. Отвличанията изглеждали опортюнистични, но скоро се появили модели. Повечето жертви са млади любовници на двадесет години. Плажовете в Япония се превърнали в места за престъпления.

На 12 август 1978 г., девет месеца след изчезването на Мегуми, 24-годишната Румико Масумото отишла да гледа залеза с приятеля си, Шуичи Ишикава, на 23 г., на плаж в префектура Кагошима. Само ден по-рано тя срамежливо била разказала на семейството си за връзката им по време на вечеря. Колата им е намерена заключена на местопроизшествието, с портфейла на Румико и слънчевите очила на пътническата седалка. Камерата й също била там - изпълнена със снимки, които двойката е правила в деня, в който изчезва. Полицията намерила един от сандалите на Шуичи недалеч от ръба на водата.

Всяко отвличане било лична трагедия. Някои били оставени на ръба на лудостта заради загубата си. Пресата и обществеността не винаги били съпричастни. В новинарските репортажи похищенията се наричат "предполагаеми". Няколко японски политици вярвали, че твърденията за южнокорейска дезинформация се разпространяват, за да дискредитират Севера.

Но докато семействата съставяли петиции, изпълвали ефира и лобирали в правителството, истината набирала тежест като търкаляща се снежна топка. Пет години по-късно Северна Корея пада в краката на самия Ким Чен Ир.

"Като домакин съжалявам, че трябваше да накараме премиера на Япония да дойде в Пхенян толкова рано сутринта", казва лидерът на Северна Корея на 17 септември 2002 г. Но гневът на спътника му нямал нищо общо с времето.

Премиерът Джуничиро Коидзуми долетял, за да обсъди нормализирането на отношенията на Япония със Северна Корея, надявайки се, че тази стъпка ще повиши неговия рейтинг. Вместо това бил влязъл в дипломатическа засада. След жесток глад през 90-те години, за който се смята, че е убил повече от два милиона севернокорейци, Ким Чен Ир иска хранителна помощ и инвестиции, и извинение за 35-годишната колонизация на Корея от Япония. Япония искала и била отказала да продължи без подробности за всеки гражданин, отвлечен от шпиони на Пхенян.

Половин час преди историческата среща се появил списъкът с имената: Северна Корея признава, че е отвлякла 13 японски граждани. Но се казва, че само петима са живи. Причините за смъртта, дадени за останалите осем, включват удавяне, задушаване от изпаренията от счупен нагревател за въглища, сърдечен удар при жена на 27 години и две автомобилни катастрофи в държава, в която граждани рядко притежават автомобили. Пхенян твърди, че не може да предостави останките им, тъй като наводненията са отнесли почти всичките им гробове.

Койдзуми е ужасен.

"Обезпокоен съм от предоставената информация - казва той на Ким Чен Ир - и като министър-председател, който в крайна сметка отговаря за интересите и сигурността на японския народ, трябва силно да протестирам. Представете си как останалите членове на семейството ще приемат новините. "

Ким слуша мълчаливо, води си бележки, а след това пита: "Да си вземем ли почивка сега?"

Обсъждайки затрудненията им в преддверието, заместник-говорителят на кабинета Шиндзо Абе - който ще стане най-дългогодишният министър-председател на Япония - призова Койдзуми да не подписва декларацията за ангажимент за преговори за нормализация, освен ако Пхенян официално не се извини за отвличанията. Когато делегатите се събрали отново, Ким взел бележката и прочел: "Ние разследвахме задълбочено този въпрос, включително като разгледахме ролята на нашето правителство в него. Десетилетия на състезателни отношения между нашите две страни дадоха предистория на този  ужасяващ инцидент."

"Разбирам, че този инцидент е иницииран от организации със специални мисии през 70-те и 80-те години, водени от сляпо мотивиран патриотизъм и заблуден героизъм.[…] Веднага след като се запознах с тези дела, отговорните бяха наказани. Този вид престъпления никога няма да се повторят."

Диктаторът на Пхенян заявява, че отвличанията са предназначени да осигурят на шпионите му местни японски учители и фалшива самоличност за мисии в Южна Корея. Някои жертви били заловени по плажовете, а други при пътувания в Европа. Той говори и за Мегуми, най-младата похитена японка от много години, казвайки, че нейните похитители са били съдени и признати за виновни през 1998 г. Едниният е екзекутиран, а другият е починал по време на 15-годишна присъда.

"Бих искал да се възползвам от възможността да се извиня за поведението на тези хора. Няма да позволя това да се повтори", казва Ким Чен Ир, а Коидзуми подписва декларацията с Пхенян.

Петима живи, осем обявени за мъртви.

Обратно в Япония, в къща за гости в Токио, собственост на Министерството на външните работи, семействата на отвлечените очакват с нетърпение новини. Родителите на Мегуми седнали със заместник-министъра на външните работи Шигео Уетаке. Поели си дъх.

"Съжалявам да ви информирам ..."

Северна Корея казва, че Мегуми Йокота се е обесила в борова гора на 13 април 1994 г. на територията на психиатрична клиника в Пхенян, където е била лекувана от депресия. Това е втората й дата на смърт. Първоначално Северът твърди, че е починала на 13 март 1993 г., преди да обяви, че е това грешка.

Като доказателство Пхенян е представил болничен "регистър на смъртта". Това било формуляр с думите "Регистър на пациентите, влизащи и напускащи болницата". Но "Влизането и излизането от болницата" било зачертано няколко пъти и вместо това била изписана думата "Смърт". Япония казва на Северна Корея, че намира документа за силно подозрителен.

Друга отвлечена японка Фуки Чимура по-късно твърди, че Мегуми се е преместила в съседство при нея и съпруга й в Северна Корея през юни 1994 г. - два месеца след предполагаемата смърт на Мегуми, и е живяла там няколко месеца.

Семейство Йокота не вярва, че Мегуми се е самоубила. И все пак Саки намира подробностите около историята на Пхенян смразяващи. "В Ниигата имахме борови гори", казва тя пред "Уошингтън пост" през 2002 г. "Сигурна съм, че са й липсвали. Сигурна съм, че е била много самотна. За минута си помислих, че може би е копнеела толкова много за нас и е тъжала толкова много, че не може да се върне, че в един миг е отнела живота си. Плаках. Но в следващата минута казах не, това не можеше да се случи. Не искам да се е случило. Не искам тя да е преминала през това."

Две години след като обявили Мегуми за мъртва, Пхенян предава нейната пепел. Урната пристига на 27-ата годишнина от отвличането й. Родителите й са запазили пъпната връв на дъщеря си, когато тя се е родила - японска традиция - и провеждат ДНК тестове. Пробите не съвпадат.

Ученият, който е тествал пепелта, по-късно ще каже, че тя може да е била замърсена, което прави резултата неубедителен. Но Северна Корея имала история за предоставянето на съмнителни останки. Страната вече е изпращала  кости, за които твърди, че са на отвлечения Каору Мацуки, мъж, който според КНДР е починал на 42-годишна възраст. Те включват фрагмент от челюстна кост, за който стоматологичен експерт твърди, че принадлежи на жена на около 60 години.

На 15 октомври 2002 г. петимата отвлечени, за които Северна Корея заявила, че са живи, кацат на летището Ханеда в Токио.Те слезли от самолета под японски знамена и домашно приготвени транспаранти "Добре дошли у дома" и реват на пистата в обятията на семействата си. Пхенян се съгласява петимата да посетят Япония за седмица или до 10 дни. Но те повече никога повече няма да стъпят в Северна Корея.

Как да спасите някой, чийто похитител настоява, че е мъртъв? Разбира се, Йокота не били единственото семейство, изправено пред този кошмарен въпрос. Младата Румико Масумото, изчезнала с новото си гадже, също била в списъка на починалите.

Северна Корея казва, че Румико е починала от инфаркт на двадесет години. Семейството й не приема това. "В моето семейство няма никой със сърдечна недостатъчност", казва брат й. Теруаки Масумото е бил на 22 години и е учил риболов в Хокайдо по време на отвличането на сестра си през 1978 г. Сега той е на 65 години, пенсионер. Той и Мегуми Йокота споделят един рожден ден - 5 октомври, макар че имат девет години разлика. Сега Мегуми щеше да е на 56, а сестра му Румико на 66.

"Тя беше много мила с мен", казва той. "Тъй като семейството ни не беше толкова заможно, живеехме в една стая с шестимс. Ние с Румико спяхме на един и същ футон до около 12-годишна възраст. Тя ме обичаше толкова много. Когато ме смъмри баща ми, тя се разплакваше и ме защитаваше."

Бащата на Румико и Теруаки, Шоичи, умира от рак на белия дроб през 2002 г. Майка им Нобуко доживява до 90 години, преди да си отиде през 2017 г. Четири десетилетия тя чака дъщеря си да се прибере у дома. Но в по-късните си години признава, че смъртта може да я достигне първа.

Търсенето на отвлечено дете, мъртво или скрито в държава като КНДР, е брутално наследство, което трябва да оставите. Но това е проблем, който много семейства на отвлечени са принудени да маправят. След като поколението на родителите вече е си е отишло, трябва ли техните деца да търсят отвлечените си роднини? Нямало официално предаване, но Теруаки продължава да опитва да намери сестра си.

"Баща ми, когато беше още жив около 2000 г., не успя да дойде в Токио", казва той. "По това време той ми каза - "Съжалявам". И се чувствах някак неудобно, защото правех това не заради баща си, а заради изчезналата ми сестра. Майка ми понякога ми казваше, че се чуди дали Румико някога ще се върне в Япония. Така че мисля, че майка ми наполовина се съмняваше, че ще я види жива. Но те не казваха неща като "това е твоето време" или "аз искам да продължиш да търсиш сестра си." Не, не ми казаха това. Нямаше нужда."

Братът на Мегуми, Такуя Йокота, все още бил на 30 години, когато усетил, че тежестта пада на плещите му. "Когато отидох в САЩ, за да се срещна с президента Буш през 2006 г., установих, че остаряващите ми родители имат проблеми да прекарат дълго време в самолет", казва той. "И в Япония също, ако отидем някъде далеч от Токио, те също ще имат проблеми с пътуването. По това време разбрах, че родителите ми вече няма да могат да ходят на далечни места."

Само двама от родителите на жертвите остават живи. Сакие, най-младият, ще навърши 85 години през февруари.

Бащата на Мегуми Шигеру почива на 5 юни 2020 г. Той влиза в болница през април 2018 г. и се бори всеки следващ ден, за да остане жив още малко, за да види дъщеря си.

Той мечтаел да я разведе из светлините и оживлението на Роппонги, развлекателния квартал на Токио. Но в молитвите на майка й те отиват заедно на поле, където могат да лежат, гледайки небето, сами, и просто тихо и спокойно да прекарват времето си.

Саки пише отворени писма до дъщеря си, с надеждата думите по някакъв начин да стигнат до нея.

Част от първата, публикувана от JAPAN миналата година, преди загубата на съпруга й, гласи следното:

"Скъпа Мегуми,

"Скъпа Мегуми, ще продължа борбата да те върна у дома при мен, баща ти и братята ти Такуя и Тацуя. Моята решимост остава непоклатима дори на 84. Грижи се за себе си и никога не губи надежда"

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: Нели Христова

• Япония
• отвличане
• Южна Корея
• Северна Корея
• КНДР
• Ким Чен Ир
• шпиони