Българо-руските отношения от толкова отдавна са в утопичния плен на метафорите, че това, което най-вече им липсва, е конкретната „средина”. Ето защо те са напълно неясни и непредсказуеми.

    За тези отношения винаги се говори с такъв апломб и такава помпозност, че никога не сме сигурни за какво точно иде реч. А това си е най-ясната характеристика на утопията, където много по-ясно е какво се отрича, отколкото какво се утвърждава.

     Основният проблем в отношенията между България и Русия е, че нещата никога не се назовават с истинските им имена. Нито преди, нито сега, както се убедихме при последното официално посещение на Сергей Лавров в България.

      С каменно лице руският първи дипломат произнесе очакваните протоколни фрази за 135-ата годишнина от установяването на дипломатически отношения между двете страни (за „дълбоките културно-исторически връзки, които ще се разширяват” и т.н.). Формално погледнато, това бе поводът за посещението му в България.

   Пред руските медии, в навечерието на визитата си в България, Сергей Лавров обаче даде други обяснения за целта на посещението си  - заради строителството на „Южен поток” в една „проблемна”, поне според Русия, държава.

   Така за пореден път „историята” бе пакетирана с актуалните руски интереси, а „бизнесът” – с „братската дружба”.

    Ала наш проблем си е, ако бъркаме император Александър II с Владимир Путин, а още по-непонятно е защо нашенските русофили насаждат в общественото съзнание сложни взаимовръзки между тръбата на „Южен поток” и Шипченската епопея.

  Впрочем самият Лавров не криеше видимото си отегчение при срещите с Вигенин и с Орешарски. За Москва е ясно, че няма нужда да хаби сили в ситуация „12 без 5”, и то с пътници, изпаднали от влака на актуалната политика.

      Онова, което „поетът-дипломат” държеше да свърши в София, бе да даде „знак”, че Русия е непреклонна за „Южен поток”, че тя настоява за „изключение” от Третия  енергиен пакет на ЕС, защото съдбата на този все по-мътен газопровод наистина превърна този голям бизнес проект в поле на геополитически сблъсък със Запада, както пише в. „Известия”.

     И още нещо: да активизира нашенското „проруско лоби” /продажни родоотстъпници българофоби - бел. моя/, за което терминът „вечна дружба” винаги е бил равнозначен на „бизнес”.

    Изобщо българо-руските отношения са типично въплъщение на най-старото славянофилство, където, както твърди неговият теоретик Иван Киреевски, „ненавистта винаги е конкретна, а любовта – размазана и абстрактна”.

    Сергей Лавров може и лично да е прагматик, ала руската дипломация е повече от всякога идеологическа; тя е центрирана върху месианските постулати на „руската идея”, които иска да наложи в съвременния свят чрез онова, което смята, че й е предначертано свише. Такива поне са насоките, спускани от Кремъл.

      Затова се налага да мислим българо-руските отношения в една по-особена „идейна перспектива”. Не бива да гледаме на „Южен поток” само като на „гигантска тръба”, доколкото за руската страна проектът е олицетворение на кръвоносната система, която трябва да свърже славянството в единна ос, алтернатива на „морално загниваща Европа”.

    Що се отнася до България, тя, ако се позовем на един стих от Медният конник на Пушкин, е важен „прозорец към Европа”, за да може днес Русия с „твърда нога да стъпи на морето” (в случая – на Черно море).

    Така поне изглеждат нещата от Кремъл, изтупал от паяжините добре познатата ни руско-имперска парадигма от XIX в.

   Щем не щем, налага се отново да разгърнем старите книги. Най-малкото поради две причини.

   Първо, заради хленча на родното русофилство, което, мине се не мине, изпада в нова истерия и призовава целокупното гражданство на колене да поиска прошка от „освободителката”, която е „добра”, затуй „великодушно ще ни прости” (следвайки злощастния пример на митр. Климент след детронирането на княз Батенберг). За това „българско русофилство” аз вече писах и не възнамерявам да се връщам към него, който иска нека да препрочете публицистиката на Раковски и Каравелов, Ботев, Стамболов или Захари Стоянов, там всичко е казано от ясно по-ясно.

    Струва си обаче да анализираме защо руските медии непрекъснато атакуват България, в какво те „исторически” ни обвиняват.

     Защото, мине се не мине, четем пространни статии за „неблагодарната България”, отвърнала на Русия „по карамазовски”.

      Наскоро „Москоу таймс” дори публикува статия за „комплекса Достоевски” в отношенията между „Големия брат” и „малка България”, предала го на няколко пъти в ключови моменти от руската история.

     Добре, да започнем тогава с Фьодор Михайлович Достоевски. Отношението на този гениален писател към България е особено показателно за „руско-имперската матрица”, тъкмо защото той е изключително пристрастен и субективен в оценките си.

      И така, в Дневникът на писателя (ноември 1877 г.) Достоевски настоява, че основен проблем за Русия ще бъде „българската неблагодарност”, както и неблагодарността на останалите славяни, които ще започнат да възприемат себе си като „европейци” и да издигат собствената си, а не „руската истина”:

     „Ще издигнат като своя политическа, а след това и научна истина, че дори и да я нямаше тази освободителка Русия, отдавна сами щяха да се освободят от турците чрез своята доблест и помощта на Европа, която, дори да я нямаше Русия, не само не би имала нищо против тяхното освобождение, но и сама би ги освободила. Нещо повече, даже за турците ще започнат да говорят с по-голямо уважение, отколкото за Русия. Може би цяло столетие или повече ще продължат да треперят за свободата си, да се боят от властолюбието на Русия, ще сплетничат срещу Русия, ще я клеветят и плетат интриги. Особено приятно на освободените славяни ще бъде да тръбят из цял свят, че те са племена образовани, способни на най-висока европейска култура, докато Русия е варварска страна, мрачен северен колос, даже не с чиста славянска кръв, гонител и ненавистник на европейската цивилизация. Те естествено ще имат конституционно управление, парламент, отговорни министри, речи и т.н. И това невероятно ще ги утешава и възхищава. Те в упоение ще четат за себе си в парижките или лондонски вестници как след дълга парламентарна буря е паднало най-сетне правителството на България и се е съставило ново от либералното мнозинство и как някой си Иван Чифлик се е съгласил да приеме портфейла на председател на Министерския съвет”.

     Да, пророчески е предвидил Фьодор Михайлович дори оставката на Орешарски, че и настоящата политическа криза в България. Ала най-добре е предусетил проблемите на днешната руска дипломация: българите, както и останалите източноевропейци наистина „се втурнаха към Европа” и вече никой не ще назад, при „властолюбивата Русия”. Не можем да оспорим „инстинкта” на големия писател”, „предчувствието за бъдещето”, с което той завършва статията си.

     Какво да кажем още: „едно към едно”, ясно като бял ден са описани „руските българоопасения”.

   Интересно как ли изглеждат тогава българите в очите на руснаците, с оглед на изконните имперски интереси?

    Да видим какво пише Константин Леонтиев, считан днес за един от стожерите на „руската идея”:

     „И така, българинът прилича много повече на солидния, търпелив и пресметлив немец, отколкото на веселия, жив и по-разпуснат великорусин, възпитан от гърците и по гръцки…У българите срещаме черти, коренно противоположни на нашите, великоруски основи. Най-изостаналият, най-последният от възродилите се славянски народи се явява и най-опасният за нас; тъй като само в неговата нова история, а не в чешката, полската или сръбската истории, са си дали среща тези две сили, с които ние, руснаците, живеем и се движим: племенното славянство и византизмът. Заради българите ние сме изправени пред Рубикон.” (Византизъм и славянство, 1875 г.)

    Нима? Чак толкова  да са опасни българите за руския държавен проект и руската идея?

      Да допуснем, че Константин Леонтиев е бил силно предубеден към българите заради известното си гръкофилство, но ето пък какво мисли за българите бащата на руската философия Владимир Соловьов (1853-1900). В известната си студия Руската идея (Париж, 1888), Соловьов настоява, че Руската империя никога няма да може да овладее Константинол и проливите, защото на нейно място ще се появи друга национална сила, много „по-малко надарена”, но „по-устойчива в своите ограничени духовни сили”:

      Българите, довчера толкова обични нам, че и покровителствани от нас, днес са презрени бунтовници в нашите очи, а утре ще се превърнат в наши тържествуващи съперници и господари на древна Византия”.

     Не си го и помисляме! А и да сме си го помисляли някога, историята отдавна ни е плеснала с опакото на ръката си, така че тези блянове са далечен исторически мираж.

     Ала така ли е в Москва, където някои продължават да бленуват „Четвъртия Рим” (не по инока Филотей, а по Дугин и Путин)?

    И накрая, не мога да не спомена отвореното писмо „Към търгуващите в храма”, дело на известния руски писател Леонид Андреев. То е публикувано през 1914 г. и предизвиква  взрив от възмущение в тогавашната българска преса.

      В него класикът Леонид Андреев, ценен по онова време дори повече от Чехов, обвинява българите в какво ли не, най-вече, че предават интересите на Русия в Първата световна война.

      И трябва да признаем, че в отвореното си писмо той наистина пресолява манджата, доколкото нарича българите: „цигани на панаир, хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървав танец на духовна нищета, коварни убийци, стадо овце” и т.н.

     Давам цитатите в превод на Иван Вазов, защото патриархът на българската литература, сам русофил, тръгва да отговаря на Леонид Андреев в сп. „Свободно мнение”, кн. 50/1914 г. Заключението на Вазов е: „Преди да сме видели любовта ви, виждаме омразата ви”.

     Наистина нестихващи „българоопасения”! За да стигнем до далеч по-реалистичните заключения  на Александър Солженицин в Руският въпрос в края на ХХ в: „Поиграхме си на съюзници с българите и стига толкова. Всеки сам е в правото да избира.”

    Да избира какво ?

    Свободата си ? Енергийната си зависимост ? Нови и заробващи договори ?

    Всяка нация би трябвало най-силно да цени свободата си в хоризонта на своето национално развитие.

   За българите този хоризонт е обединена Европа.

    А руснаците са в правото си да избират каквото си щат – Евразия или Азиопа.

   Но ако може без вечните обвинения в „предателство”, че някой друг им е „виновен” за това или онова или е „непризнателен”.

   Руснаците са в правото да изберат свободата си, както те я разбират.

     Да вярват или не на вече цитирания и толкова тачен в днешна Русия Константин Леонтиев, който в своето прочуто писмо до приятеля си И. Фудел твърди, че „руската нация не е създадена за свобода (1888).

    Не знам дали е така, а и не мисля, че това е наша работа. Но ако е така, руснаците би трябвало да се опасяват най-вече от самите себе си.

 

Коментари Напиши коментар

12

Еднорог

преди 7 години

До ШопИ таз натовска армия пак ний ще й плащаме, а не те на нас.И ще си доунищожим армията, та дано им угодим.И ще им обучаваме либийци в родните си бази, да ни бият арабите и ислямистите после с наште камъни по нашите глави!

11

Еднорог

преди 7 години

До Шоп"Единствено полза бихме имали ако като членове на НАТО я разфасоваме и получим малко ресурси, с които да подплатим по-нататъшното си развитие."*** с глупаците. Ще ти дадат да близнеш от ресурсите на Русия, колкото ще ти дадат от Украйна. Колкото ти дават да близнеш от собствените ни български ресурси. Нали видиш, че рипат да "подпомагат" Украйна от общия европейски бюджет, в който ние повече внасяме, отколкото получаваме. Всичко е дайте да дадем. Ние на Запада, а не обратното.

10

11

преди 7 години

Аз съм много зависим от лавката,от която си купувам цигари!?