Димитър Тодоров, първият българин, изкачил най-високия връх на Антарктида, разказва за Dnes.bg преживяванията си по време на пътуването (продължение).

12 януари

Денивелацията е от около 3700 до 4897 м. И не е хич стръмно. Върви се по равен ледник в полегата долина. Даже не е по ръб. Снегът не оказва съпротивление. Не се затъва. Обаче времето... Подлъга ни, че макар и облачно е утихнало, но някъде по средата на пътя усетихме, че това е ден, в какъвто на сайта на българската ПСС би пишело "Ужасни условия за туризъм" с гореща препоръка да не си показва човек носа от хижа "Алеко", камо ли да тръгва за Черни връх. Ама ние не бяхме тръгнали към Черни връх, а само към най-високия връх на най-студения континент. Скоростта на вятъра достигаше на моменти (на око/ухо/измръзнал нос) около 60 км/ч, температурата над 4500 метра беше вероятно с 5 - 10 градуса по-ниска от лагера. Добре, че си носехме пухенки за цялото тяло. И то мислени за екстремни ситуации. Без тях беше немислимо да се стои там, камо ли да се продължава.

С пухенките ставаше, но без скиорски очила не ставаше. А някои непредпазливо си ги свалиха, че се запотявали. Голяма грешка! В най-лошия случай на един от южноафриканската група това се отрази в насинено като от силно бушониране око и нужда от медицинска помощ. Налична на два дни път, включително със самолет, на Пейтриът хилс. Там има един д-р Джон, който изненадващо за меркантилния характер на базата е безплатен.

Моята собствена мотивация за изкачване беше подложена на сериозно изпитание на два пъти по трасето... За какъв дявол всъщност го правя това? Нали уж съм в отпуска и по-важно е да е весело, а не зорлем да се травмирам. А и силиците нещо... Второто по-критичното разколебаване беше на около 300 метра под върха, когато вятърът изведнъж се усили и обърна точно срещу нас, а и Мустафа на въжето зад мене едва креташе. Бремето при него беше повече психическо, отколкото физическо, защото той е най-младият и атлетичният от нас, а и неотдавна е качвал и седемхилядник. Ама дали ще стигне до Еверест е съмнително. Физически беше отпаднал Стивън, както се и очакваше, но за късмет се беше паднал на другото въже. То не беше точно късмет. Пепе беше настоял да ме вземе със себе си, пробутвайки го на Анди. И точно когато бойният дух беше на седмото дъно, се случиха две окуражителни събития. Първо, Анди извади някакво аварийно заслонче-палатка (KISU - Karrimor Instructor Survival Unit). То е предвидено за четирима, но при такива условия и седмина влизат. Така издържахме петнайсетина минути и вятърът наистина отпусна малко. И второто беше, че изпреварилите ни южноафриканци минаха край нас на слизане от върха и ни увериха, че остава не повече от час.

В крайна сметка Стивън все пак се отказа и то 50 метра под целта. Заяви го с хладна спокойна реплика като викториански благородник. От което контрата остана у Анди, който по задължение трябваше да се върне надолу с първия отказал се. С втория задължението щеше да се простре върху всички останали. Но втори нямаше.

Добрахме се. Горе щеше да ни отвее от скалата, но поне се показа слънчице, за да излязат по-добре снимките със знамената. Българското и еквадорското. Английският манталитет не предполага веене на знамена за щяло и не щяло. Е, с някои изключения. А Мустафа май нямаше сили да си извади йорданското от раницата, та оставихме овековечавенето на подвига на първия йорданец за по-тихи времена и по-ниски надморски височини. Щом съветската кинематография може да разиграе документалния кадър с червеното знаме над Райхстага с няколко дубъла след Деня на Победата, защо йорданската да не може същото. Все пак намери сили да запише няколко заглушени от вятъра реплики на арабски пред видеото. То на него, горкия, после му се наложи да преснима още много неща долу в ниското, защото взе, че с едно цъкване на неправилния бутон си изтри всичките 1000+ снимки от паметчицата на фотоапарата.

На връщане се поизпотихме малко, докато слезем от скалната пирамидка на върха. Ама не от жега. Мустафа беше изпаднал в състояние на затруднено реагиране, а едноокият Боб беше загубил зрението и на здравото си око от запотени очила или нервна реакция - нямахме време и подходящи условия за диагностика. Та тримата здрави с Мак и Пепе трябваше да смъкнем двама болни поне до достатъчно равно и полегато място, където да могат да се задвижат по инреция, без да се спъват. Смъкнахме ги. Не на гръб, естествено, а с внимателно водене. А после Боб, както ужким беше прогледнал, успя да хлътне до кръста в единствената по-значителна цепчица преди лагера.

Вятърът не даваше още признаци за трайно утихване, но отдолу вече напираше американската група с четирима японци в състава си и водач с гипсирано (защо ли?) изражение на лицето. Всички в района носеха по някакво устройство за записване на статични или подвижни образи у себе си, но само един от японците си беше окачил фотоапарата да му се клати на корема без калъфка, като че ли е тръгнал на разходка из Венеция. Заварихме палатките затрупани до половина със сняг. Изрових си тунелче и се заврях в чувала. Следващите 24 часа ги проспах всичките без никакви угризения на съвестта. Помня, че по едно време се опитваха да ме будят и захранват с някакъв норвежки буламач. Междувременно Пепе се качил втори път на върха сам, за да си поразмишлявал за Заратустра. А и планът му бил всичките седем първенци да ги качи соло.

Междувременно и японците се бяха прибрали след успешно качване, гипсираният водач се беше ухилил и да бе имало бар в под ръка, би се разорил от черпене. Оказа се, че не на шега се боял, че ако не успее да ги качи, ще му се самоубият. Виждал го бил с очите си това явление по други планини, но за сефте му се падал реалният шанс да го изпита на гърба си. И други от старите планински вълци потвърдиха, че страховете му не са неоснователни. А и самите японци не се държаха никак успокоително. Единственият разговор, който езиковите им умения позволиха да бъде проведен с тях беше "Ю (ти, англ.) камикадзе?" "Йес (да, англ.), камикадзе!"

13 януари

Слънчице. Тихичко. Топличко (-17). Прелест време. Тамам за ... слизане. Слязохме чак до базовия лагер с кратка спирка за прибиране на резервната палатка и багажа от лагер 2 и няколко още по-кратки за изправяне и отърсване след събаряне от мотаещата ми се в краката по нанадолнището шейна.

14 януари

Цяла сутрин ни държаха в напрежение дали ще дойде туинотърчето да ни вземе. Сутринта имаше облаче над един от ридовете край базовия лагер, а пилотите искали пълна видимост. А после рискувахме да им свърши смяната и да идат да спят. Към три следобед облачето се поотмести, дадоха им зелена светлина да излетят, но докато дойдат, друго по-плътно облаче захлупи отсрещния рид, което в очите на лаиците изглеждаше по-опасно. Е, уцелиха пистата и ни прибраха в Пейтриът хилс. Две групи останаха за след нас. Чак като се съберем всички в базата, ще почне да се мисли кога да се вика Ил-76 да ни прибере в цивилизацията. Да, ама Пейтриът хилс го захлупи плътен нисък безпросветен облак до хоризонта. И никакъв вятър да го раздуха. Застой!

Намерих си сателитен телефон, от който да звънна в България. Първата умерено оценена услуга, която ми се предлага на тоя континент. $3 на минута. За сравнение - от обикновен пътнически самолет излиза $9 на минута. Безплатаната услуга беше да ти подпечатат паспорта с клеймо, удостоверяващо кога си се качил на най-високия връх на Антарктида. Като в ония тефтерчета за 100-те национални туристически обекта.

15-18 януари

Антарктически застой! Чакахме първо да се раздухат облаците и от Пейтриът Хилс, и от базовия лагер, че да докарат останалите. Събрахме се. Тоз - с превръзка на замръзнал нос, онзи - намазан с нещо по замръзнала буза, трети (аз) с мехури по кожата на пръстите (много неща не ставха да се правят с ръкавици!), но всички весели и удовлетворени. Сега пък зачакахме да стихне вятърът, раздухал облаците, че да може Ил-76 да кацне на леда, без да занесе. Застоят се уплътняваше с излежаване по чувалите, ядене, четене и игра на шах. Наличните по раниците книги, особено трилърчета и криминалните романчета, циркулираха от читател на читател до пълно протриване и изпокъсване. Анди нямаше какво друго да сложи на масата освен същите втръснали норвежки сухоежбини, затова го бойкотирахме и вечеряхме в "ресторанта" на хижата, където даваха истинска храна като стекове с диаметър по-голям от чиниите. Такова изобилие на белтъчини не помнех от славните времена в родната казарма, където тиловакът майор Ръмпо В., пестеше цяла година месото, за да има огромни шницели на Нова година, точно когато войската или беше в отпуска, или в самоотлъчка и оставаха за котките. Тук не останаха за котките. Даже Мустафа, които обичаше да се заяжда с Анди и да го пита дали мръвките в норвежките кесийки са от животно, убито с шило във врата без свидетели други животни, че да може да го яде, тук се увери само, че не е свинско, и хапваше по два стека на вечер. А не бяха само стекове! Недостатъкът беше компирското гостоприемство на хижарите и липсата на алкохол. По-рано през сезона били изпили цялата изба картонени кутийки южноафриканско вино и за нас беше останал само чай и плодови сокове.

Димитър Тодоров
dimiter_todorov@yahoo.com

Продължение

Начало – 1, 2, 3, 4, 5

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: