Димитър Тодоров, първият българин, изкачил най-високия връх на Антарктида, разказва за Dnes.bg преживяванията си по време на пътуването (продължение).

5 януари

Денят започна нормално - с пореден отбой в 10:00. И интернет. Тъкмо бяхме обядвали тежко в испанското, когато пристигна дългоочакваният сигнал: За бой по машините! В 17:30 се измъкнахме от хотела увити като пашкули в няколко пласта поларени и пухени дрехи. Посред лято! Вярно, хладно патагонско лято, ама - лято!

Машината беше най-обикновен атобус. Слава богу, имаше климатик. И на летището имаше. Да хванеш самолет за Антарктида е като да хванеш кабинков лифт за ски-плац. Навличаш се още отдолу, за да излезеш да самата писта в пълно бойно снаряжение. Нищо градско неантарктическо не мъкнеш със себе си. Даже и обувки. Още по-малко - фенерче. За първи път в живота си съм тръгнал на къмпинг без фенерче. Психологично бреме! Разумът настояваше да не го взимам, навикът инатстваше - абе, вземи си го за всеки случай. Ама няма да има такъв случай още поне месец! Умерено дълго ни размотаваха около граничното КПП. Имигрантският чиновник също като нас го бяха вдигнали по тревога, защото не се очаквали повече редовни международни полети и му било изтекло работното време. Ужким си била тяхна Чилийската антрактическа територия, пък ни сложиха по един печат "Напуснал страната".

Литнахме! Което не ми се беше случило да преживея през двегодишния си контракт с армия от Варшавския договор срещу 1 преводна рубла и 50 копейки месечна заплата, го доживях по НАТО-вско време на другия край на Земята срещу няколко долара повече. Да летя с Ил-76. В казармата бях единственият, който се ентусиазираше от слуховете, че ще летим на учение в Монголия. Слухове, предназначени да плашат войската, а не да я ентусиазират. И естествено - партенки. Монголия тъкмо беше прескочила трупешката от феодализма в социализма, но не беше сварила да си оборудва достойна за членство в елитния Варшавски договор армия, че и гости да кани на игра на войници.

Ил-76 са онзи модел руски транспортни самолети, замислени да прехвърлят БеЕмПе-та и БеТеЕр-и от Урал в ГеДеРе-то, ако на местните почнат да им хрумват идеи (ref. филма Good bye, Lenin). Като дете се прехласвах по тях и от любимото си списание "Криле", и от филмите за руски военни учения, а и на живо, когато прелитаха над терасата ни в София и разтрисаха всички прозорци в махалата така, че на гугутките им се спичаха яйцата и спираха да носят гугутчета. По същото време, когато Пепе е ритал топка под терасата. Тръпката е съизмерима с возенето на Concorde. Макар този да вози като джоган (високопроходим военен камион, арм. жаргон), да шуми и да тресе и да има само две илюминаторчета, на които да се трупат всички пътници за гледката на първия айсберг.

Върху надписа "Выход" са лепнали разпечатка на лазерен принтер "Exit". Всички останали надписи и инструкции, с които е обсипан интериорът, кое за какво е, къде се намира и какво да не се прави, са на руски. Примерно "На борде не курят!" (Опашата лъжа! Екипажът си пушеше като Ну Погоди). В "салона" има изведени сума ти уреди с циферблати и педантично надписани копчета за това и онова. Примерно "Вкл. кипятилник", което звучи като подходящо за натискане копче, ако ти се ще да си запариш чай. Обаче знаеш ли дали не някакъв войскарски хумор като в ония филми за особеностите на руския лов и риболов и да се окаже, че е за пускане на бомбите. Рискувах и спечелих чаша английски чай Lipton.

6 януари

След пет-шест часа полет десантната рампа се отвори и ни стовари на синия лед край Пейтриът хилс ... Трудно можеш при първия поглед и стъпка да не възкликнеш нещо измежду Ау! Уау! Ooo! Ох! Ах! в зависимост от езиковата си подготовка. И от позата, в която си се строполил, подхлъзвайки се. Син лед е някакъв термин за естествено продухана от снежна покривка лъскава ледена повърхност, удобна за кацане на самолети. Бяла като всичко останало наоколо, разбира се, но отразяваща небето с едва уловими нюанси на синьо. Сърцето ти се разтупва от превъзбуда. От красотата на околния свят. И от напрежение да не се изпързаляш по синия лед и опреш о зелените варели в другия края на пистата. Не става за описване. Бяло, безкрайно, ведро, слънчево, топло ... (-7 градуса по Целзий). Бих могъл да пусна клишенца от рода, че пейзажът е бял лунен, бял марсиански или бял неземен, но той си е съвсем земен бял антарктически пейзаж. Рядко наблюдаван с човешко око обаче. Иди и виж! (реж. Елем Климов, Беларус'85).

Посрещнаха ни в хижата (палатка), гостиха ни с топла котлова храна (яхния с ориз), обясниха ни кое къде е. А именно: клозетът за пишкане и клозетът за акане, което не е едно и също. Тук така се делят клозетите, а не на мъжки и женски като по другите континенти. И двете субстанции в края на сезона се експедират разделно в Южна Америка, защото такива са правилата за незасягане на природната среда на ледения континент. И се спазват сурово под страх от глоби по американски стандарт. Американците си правят оглушки, когато става дума да се предотврати глобалното затопляне, което застрашава целия антарктически лед с чудовищни последствия, но когато трябва да се опази от пожълтяване една единствена точица от тоя лед, която не представлява комерсиален интерес за тях, изведнъж стават много сериозни екозащитници. Всъщност жълтата течност извън базата и по планината имаш право да я зарежеш сред природата, но само нея. Всичко останало си го връщаш със себе си в раницата. Тоест обичайното правило, че на туриста раницата му олеква с изяждането на храната от нея, на Антарктида не важи.

Две думи какво наричам хижа. Това са няколко палатки - две-три по-големи с маси, столове и кухненско или радио оборудване и няколко по-малки за спане и сервизни помещения. Туристите биха могли да спят в палатките на хижата и да се хранят в столовата на хотелско-ресторантски начала. Или да си спят в своите платки и да ползват само една от кухните и столовите. Хижата заедно с летището складовете и самолетите се държи от една компания, която оперира на търговски начала. Повечето й клиенти са туристи. Компанията, макар и работеща по американски закони и най-често с клиенти от САЩ, не е американска - собствениците са англичани и австралийци, а персоналът е съвсем шарен - чилийци, шотландци, новозеландци, южноафриканци. Те поставят и правилата и разписанието на отделните експедиции за изкачване на Винсон или скиорстване до Южния полюс или каквото ти е хрумнало.

Едно от правилата за качване на Винсон, валидно и тоя сезон, но подлежащо на преразглеждане следващия е, че не се позволяват самостоятелни изкачвания без професионален водач. Не е задължително обаче да си го наемеш през тях. Водещи планинарски тур-оператори си водят хора тук и се конкурират. Догодина май щели да либерализират режима и ако докажеш достатъчно предварителен опит, може да те пуснат да се оправяш и сам. Оставиха ни да дремнем на пода под масите на "дневната" на "хижата" и към 05:00 часа сутринта чилийско време ни дойде редът за съответствието на "седалков лифт" - полет до базовия лагер под масива Винсон на крилата на витлов De Haviland DH6 Twin Otter с канадска регистрация и екипаж. За тоя модел самолети може само да се спомене, че ме е карал и до едни пещери на остров Борнео на Екватора. "Всепогодный", както правилно го определи един приятел канадец. Разстоянието е 220 километра. Посоката – северозапад.

Пристигнахме към 06:00. Надморска височина 2150 м. Вдигнахме палатки, закусихме и легнахме да си отспим, докато слънцето се пада отдясно на палатката. Дали ще се спи през нощта по часовник, когато слънцето би се падало отсреща и после отляво, няма особено значение. Но планът все пак е да се опитаме да се пренастроим обратно към нормалните часове на деня. По чилийско време. Интересно е, че макар слънцето да не залязва, а само да се върти като пумпал на хоризонта, но температурите показват осезаема денонощна амплитуда от 5-10 градуса.

Неприятно ме изненада надуваемото шалте, което бях ползвал с успех неведнъж из Африка - изпускаше въздух и за половин час спихваше. Все едно че съм си подложил две мушами на снега. Иначе чувалът е добър. Нищо чудно и -30 градуса да не се усещат. На -16, по гащи и фланелка ми беше направо топло. Но ако не си оправех шалтето можеше да се стигне до режим на оцеляване. Еле, открих дупката (протритостта) и с общи усилия с Пепе я залепихме. Усилията включват полагане на нарочна кръпка и лепило, каквито си носех, и заваряване с дъното на врящото котле вода за чай. Програмата за деня включваше и разходка за прогонване на котките, усвояване на въжейната дисциплина и упражняване на хватки при елементарни кризисни ситуации от род на пропадане на водач в цепка. Ще се движим на две въжета - трима плюс четирима. 

Продължение

Начало - 1, 2, 3

Димитър Тодоров

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: