"Цветът на хамелеона" е направен без амбиции

Един от ключовите оператори в цялата история на българското кино ей така, по стечение на обстоятелствата стана режисьор. Той самият все още се отнася твърде самоиронизиращо спрямо този си статут (временен, по собствените му думи) и твърди, че за разлика от истинските режисьори, винаги го е занимавал повече въпросът как, а не какво, дистанцирайки се от концептуализма. Но ако все пак накрая теглим чертата и зададем въпроса какво, отговорът е един наистина знаменателен филм.

„Цветът на хамелеона” борави наистина майсторски с текста на „Цинкограф” на Владислав Тодоров, роман, с чийто кинопревод малцина професионални (или непрофесионални) режисьори биха се справили адекватно. И резултатът респектира – може би до голяма степен точно с тази си комбинация от прецизност и непреднамереност. Филмът е правен на тагадък, сниман за по-малко от месец, време, което и не позволява философско задълбочаване в разработката, но пък с такова отношение, ерудиция и удоволствие, че задълбочаването си идва от само себе си. И стои добре и в Международния конкурс на СФФ, и в Балканския, и би стоял добре в конкурсната програма на всеки един голям кинофестивал именно защото не е правен, за да печели конкурси, а по убеждение. Режисьорът му не вярва от него да произтече някакво ново направление в българското кино, но пък го вижда като един добър „индивидуален изблик” (като тези на Драго Шолев, Камен Калев, Красимир Крумов, въобще на няколкото съвременни режисьори у нас, които имат какво да кажат).

Разговорът ни започва с почти комиксовата структура на „Цветът на хамелеона”, с кратките кадри, стилизацията, неподвижните картини, детайлите, пъзеловата структура...

Ами да, така е – този филм е плод на книга, освен това авторът на книгата е сценарист и продуцент на филма и в този смисъл трябваше да се съобразя с това. Но не съм полагал усилия да се съобразявам, защото тази структура ми хареса и някак си ми се стори естествена. Текстът на Владислав Тодоров е труден и суфистициран. Хубавото беше, че авторът знаеше това и направи максимални усилия да минимизира онези неща, които са непреводими на киноезик. И се отнасяше с много голямо доверие към мен и някак си разчиташе да докарам работата до нещо, което да е приемливо. Защото текстът е много литературен и аз бих казал - перверзен, и ако тръгнеш директно да го пресъздаваш, ще сбъркаш много. За разлика от литературата, киното е много буквално занимание. И доста несериозно, в сравнение с литературата. То няма обем, който да поеме нещата, които има романът.

Работили сте, разбира се, и преди с Владислав Тодоров, като оператор на „Дзифт”. Това помогна ли ви в този филм, или напротив – искахте да се оттласнете от него?

Не мисля, че има каквото и да било общо между единия и другия филм. Начините, по които се разказва историята, са абсолютно различни, текстовете – също. Дори подходът към актьорите, с което се занимавах основно в този филм, е доста различен. Аз не намирам общо между „Дзифт” и „Цветът на хамелеона”. Ако има нещо общо, то това е тонът, с който авторът говори. Другото важно нещо в психологически аспект е, че лично аз нямах никакви амбиции да ставам режисьор. Това е самата истина. Никой не го вярва, но е така. Този филм е направен със свободен дух, без амбиции за успех, за кариера, за фестивали и за тралала-всякаки такива безумия...

Е, то ако се прави по другия начин, май няма много смисъл...

Да, но 4/5 от филмите се правят по този начин. При 4/5 от филмите срещу себе си имате озъбени режисьори, които искат „Златна палма” в Кан по време на снимките. След като са избрали погрешен сценарий, погрешни актьори и след като не функционират на терен нормално...

Да, практиката го показва, за съжаление. Но пък е радващо, когато от време на време се натъкваме на обратното...

Този филм е правен без амбиции, аз така я разбирам психологията на успеха. Да накараш екипа
си да работи за теб и със свободен дух и артистизъм. Т.е. забавлението, кефът по време на снимки. Може би трябва да ги питате и тях, но имам чувството, че екипът се забавляваше по време на снимането. И това някак си се имплантира в крайния резултат. Споменавам ви го, защото много често се срещам с това – няма никаква радост по време на снимки, има някакво зверство, няма кеф, удоволствие от самото правене. Това ми беше и целта – после и зрителят да изпитва удоволствие от гледането. От самото гледане, както изпитвате удоволствие от хубавата храна. Т.е. целта е не да се нахраните, а да изпитате удоволствие.

В „Цветът на хамелеона” съвсем неслучайно сте поверили операторската работа на Крум Родригес, но за Вас лично имаше ли моменти, в които да Ви засърбят ръцете да хванете камерата?

Не, не, аз съм умно момче и няма как да ме сърбят ръцете. И знаех какво правя от началото до края по време на снимки, иначе нямаше как да го направя този филм за толкова кратко време. Мога да се доверявам на хора, умея това. И към Крум се отнасям с доверие. Той е много добър оператор: да кажем, през последните 20 години едно от трите лица, които НАТФИЗ е произвел, които заслужават да се внимава с тях. Изключително талантлив, човек с модерно мислене. И аз нямах никакъв проблем с него, защото изговаряхме всичко заедно, бяхме се подготвили. Нямахме много време да се занимаваме с изкуство, защото филмът е заснет за много кратко време, за 28 дни.
Снимахме по 20 кадъра на ден – беше страхотно търчане. Имахме известни прояви на артистизъм, но лично аз нямах чувството, че сме се занимавали с изкуство, просто работехме функционално към текста. Въобще не са ме сърбели ръцете, защото аз контролирах целия процес, аз съм такъв, това се нарича control freak. Нямаше сектор във филмовата продукция, където да е възможно да се сбърка, просто така бях организирал нещата, че нямаше как това да стане. Но сега, когато минах през целия етап, много ме сърбят ръцете за работата по монтажа, която е изключително... забавна.

Всъщност цялата спекулативност и манипулативност на киното се състоят в монтажа. А пък аз нищо не разбирам от монтаж и това ми е много забавно. Защото вие можете да направите от среден актьор добър и от добър – гениален. На монтаж. Без да е въобще добър в живота или на терен, или където и да било. Това е невероятен елемент от продукцията. Аз имах много добър монтажист – Александър Етимов, който много помагаше и много добре влезе в езика на филма. Въобще целият пиниз в работата с екипа е да направи един и същи филм с вашия. Изглежда просто, но всъщност е грамаден проблем – да накарате 50 души да се целят в една мишена.

Обикновено това, което се случва по продукциите, е, че режисьорът иска да направи един филм, но пък понеже като режисьор нищо не разбира от операторство, операторът снима друг, актьорите му играят в трети, художникът му е направил декори за четвърти, а композиторът му е написал музика като за пети филм. И резултатът е ужасяващ. Тук всички хора, които работиха, направиха един филм. Такъв, какъвто аз исках да се получи. И ако има някакъв добър резултат, той е благодарение на усилията на много хора да свършат една работа.

В образа на протагониста Батко Стаменов, който създава своя собствена, паралелна система за вербуване на агенти, в актьорската игра на Руши Видинлиев се провиждат познати кинокодове, един Ален Делон в „Самурай” или донякъде и майор Деянов...

Драматургичната структура на филма се съдържа в „Талантливият мистър Рипли” на Патриша Хайсмит. Закачих се за това, понеже споменахте Ален Делон, а той е първият, който играе Рипли през 50-те. И се сетих за това, че го давах на Руши да го гледа, за да види как изглеждат нещата и какво искам от него. Аз нямах много време да се занимавам с такива концептуални неща, с каквито истинските режисьори се занимават. По-скоро пред мен седеше въпросът как изглеждат тези неща. Не съм се занимавал с това какво правя. Това е структурен въпрос за истинските режисьори, аз съм се занимавал с това как. Как изглежда текстът на Владислав Тодоров. И това ми беше много забавно. Как изглеждат актьорите. Как те функционират. Каква е картината, какъв е интериорът, какъв е ритъмът. Аз се занимавах със занаятчийска работа. Отново ви казвам, може да ви звучи парадоксално, но нямам чувството, че съм се занимавал с изкуство. Това, което съм правил, е професионална, нека да я наречем майсторска работа с известни изблици на артистизъм. Но с изкуство се занимават сериозни хора. С изкуството на киното, имам предвид. Тази дума, изкуство, аз трудно я приемам тук. Не може да бъде сериозно изкуство нещо, в което има 50 души персонал, от които то зависи. Това не е сериозно. Изкуство е, когато се прави от един човек. Когато видите картина на Андрей Даниел или когато прочетете роман, или когато чуете парче или симфония, това е сериозна работа. Другото е мистификация. Но това е моето лично отношение към цялата тази работа.

Да се върнем към разказваната история: вербуваните интелектуалци в „Цинкограф” – във филма образите им са доведени до още по-голяма гротеска...

Ами те са такива, общо взето, и в романа. Въобще в романа и във филма може да има много и много различни интерпретации. Целият филм е като торта на слоеве и колкото по-надълбоко срежете и колкото по-надълбоко проникнете, толкова по-голямо ще бъде удоволствието от тортата. И в този смисъл филмът би могъл да има много различни интерпретации. Когато съм го прожектирал на различни хора, всички казват различни неща. Един казва, че е фройдистки филм и много сериозно се обосновава, друг казва, че е филм за провала на елита по време на прехода и също има основания да го каже. И в този смисъл ви казвам, че образите на тези хора се отнасят до тази тема, до тоталния провал на елитите по време на прехода от 89-90 г.

Филмът тепърва ще бъде видян от по-широка публика. Той е динамичен, атрактивен, но изисква и малко по-широка култура от страна на публиката. Вашите предвиждания?

Мисля, че публиката не е някаква неинтелигентна тълпа. Тя се състои от адски много различни хора и този филм – според мен това е качество на филма, дано да не се изненадам – се отнася към нея по почтителен начин. Не се опитва да прави зрителите на маймуни. Изисква от тях съучастие и мислене. И това според мен е добре и трябва да бъде оценено. Т.е. има много филми, които се отнасят към публиката като към тълпа идиоти. Този филм не е такъв. Надявам се това да бъде негово качество, но може и да се окаже негов недостатък. Аз се отнасям много почтително към публиката и ще ви кажа простата причина – понеже получавам процент от продажбата на всеки един билет. Ако сте забелязали във филма, аз съм положил максимални усилия този сложен и суфистициран текст на автора да е максимално атрактивен, забавен, филмът да върви бързо, да създава любопитство, да искаш да гледаш още, непрекъснато нови и нови неща да се случват, да не бъде равен като чувство – т.е. в него има моменти, в които той е литературен и интелигентски, има моменти, в които е брутален или драматичен, има моменти, в които е смешен, и то много.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase