Културните елити ненавиждат чалгата и всичко, произлизащо от нея. Народът пък няма доверие на елитите. Образованите софиянци гледат с насмешка на леденото хоро в Калофер. И още, и още… Сякаш живеем в две Българии.

В България никой не признава никого за елит. Тази дума се употребява само в кавички и с презрение, защото хората са убедени масово, че онези, които държат властта и парите, са местни парвенюта или чужди мекерета и са далеч от всякаква културност, каквато предполага понятието "елит". Но възможна ли е нация без собствени елити? Според теорията - не. Според практиката - да. България е едно такова изключение - нация, оглавена от анти-елити, пише Ивайло Дичев в свой коментар за "Дойче Веле".

Елитите и нарастващото презрение

Още по-проблематично е понятието народ. В него се смесват етнос (в какво си приличаме, какви хора играем, какви ракии пием), демос (граждани с права и задължения) и плебс (масата унижени и оскърбени). Популистите ловко играят с трите значения: народът ту се представя като идиличен фолклорен субстат, който трябва да бъде прочистен от чужди елементи. Ту става горд суверен, въставащ срещу ЕС или платени от чужбина неправителствени организации. Ту бива деградиран до роби, експлоатирани преди от османците, а днес от олигарсите. В България антиелитарните страсти бушуват поне от времето на Стамболийски и единственото, което предпазва хората от тях, е това, че мераклиите за лидерство са много и често се карат помежду си.

Работата е там, че елитите не остават длъжни на народа си във всичките му същности. На недоверието те отвръщат с нарастващо презрение. Презрение към етноса с неговите хорá за книгата на Гинес. Но и презрение към демоса, който си мисли, че разбира какво иска и глупаво се бърка в политиката, футбола или избирателната система. Презрение накрая към плебса, който само чака помощи от държавата.

Преди време Първан Симеонов написа един прочувствен текст за Дойче Веле, в който обсъждаше това отчуждение между елити и народ - даваше пример с леденото хоро в Калофер, което никак не се харесва на либералната интелигенция от София. Е добре, но хората му се радват, по някакъв начин хорото укрепва самочувствието им. Нали те не карат и останалите да го играят (макар че в някои училища се правят опити)? Тогава защо толкова агресия? Важният му извод беше в това, че сме престанали да си говорим, че се разпадаме на затворени, презиращи се взаимно общности. Нещо подобно писа и Бойко Василев в по-политически план. Въз основа на опитите си в събиране на събеседници за "Панорама" той констатираше тревожно нараснала нетърпимост, неспособността на опонентите дори да поставят проблемите в едни и същи термини, камо ли да стигат до някакви общи решения.

Защо се различаваме все повече?

Всъщност това днес е проблем не само на България. Всички различия се радикализират мигновено, независимо дали става дума за аборти, Брекзит, данъчно преразпределение или носене на ислямски забрадки. Периодически терористи, неофашисти или обикновени психопати дават израз на нетърпимостта към останалите с някоя стрелба в тълпата. Причина за това вероятно е новата геометрия на глобалния свят. Далечното е станало близко, близкото е далече, хората живеят, работят, забавляват се във виртуални светове, които нямат нищо общо с непосредственото им обкръжение, а то от своя страна се е превърнало единствено в източник на раздразнение. Защо сме тук заедно, какво ни свързва? Вместо тези въпроси днес индивиди, групи и цели държави си мислят как да предоговорят принадлежностите си, да се изтъргуват по-добре. На интернет дължим термина ехо-стаи: всеки се затваря в своята, където общува само с хора, които е подбрал, които разбира. Излизаш от своята приятелска мрежа и се сблъскваш със застрашителните думи на другите; понякога дори не разбираш кога се шегуват.

Най-очевидният пример на ритуалното презрение в България е свързан с чалгата. Нетърпимостта отива далеч отвъд музиката - човек, който се смята за част от културните елити, се чувства длъжен да изразява публично погнуса от бръснатите глави, от силиконовите девойки, от хвърлянето на салфетки в заведението, от колите, парите, бизнеса и в последна сметка - от държавата като такава. Но какво ми пречи, че някакви хора живеят в тази тоналност? Ако аз пък слушам Дебюси и харесвам интелектуалки? В един друг свят това дори би могло да ми даде усещане за превъзходство. Ще кажете: чалгарите са по-богати, това ме потиска. Не, тук има нещо друго. Самият аз очевидно не съм сигурен в културната си идентичност. В разбъркания съвременен свят вече не е съвсем ясно дали Дебюси стои над Преслава и кой има право да съди за такива неща. Дали изобщо има нужда от културни елити, каквито ги помним. И така аз отчаяно презирам вкусовете на другите, за да докажа, че съществувам.

Кога ще започнем да си говорим?

Да не помислите, че ви призовавам да хвърляте салфетки и да гледате Вип Брадър. Казвам, че около нас съществуват най-различни хора с различни вкусове. Трябва да се научим да живеем едни с други без да напускаме собствените си културни идентичности. Защото нашите собствени комплекси само усилват разпада на българското общество.

Наистина образованите ни съграждани трябва не само да разбират, но и да бъдат просветители, пък и социални критици - защото пошлостта днес не идва спонтанно от хората, а е индустриално произведена. Леденото хоро например е плод на телевизионния интерес, привлечен от местна екзотика. А чалгата е най-успешната българска културна индустрия. Геройствата в реалити форматите привличат реклами. Но културните елити няма да изиграят своята роля, ако просто се затварят в себе си, а народът им се явява като виртуален образ на екрана. Културата е общуване. С конкретни, неповторими индивиди.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: Александър Попов

• елит
• народ
• презрение