Париж е в лошо настроение. Навъсеното стоманеносиво небе, изглежда, непрекъснато ръси суграшица.

Сена, придошла и изпълнила коритото си, се промъква по пътя си през града като сприхава жена с твърде тесни обувки.

Януарската депресия дори е изсмукала част от блясъка на пищните светлини на Айфеловата кула, оставяйки я да изглежда, поне отдалеч, по-скоро като евтина, изоставена коледна декорация.

Може да е градът на романтиката и Мека на туризма, но точно сега Париж изглежда и се усеща сякаш повече не желае да бъде безпокоен да си върне чара.

Не че този град е известен точно с усета си за добро обслужване, пише в репортаж ВВС.

Клиентът в Лондон, казват, винаги има право, но в Париж той или тя са съвсем малко повече от дразнител.

Преди няколко месеца си счупих крака на ски и се оказах напълно зависима от таксиметровите услуги в Париж.

Поклащайки се едва-едва на патериците си след семеен обяд в местен ресторант, махнах на първото такси.

То се приближи, хвърли поглед на шината на крака ми и ме подмина, подвиквайки: „Не качвам сакати. Патериците ти може да ми повредят тапицерията“.

Леко изумена, махнах на следващото такси и любезно попитах шофьора дали мога да седна отпред, защото е по-удобно за крака ми.

„Няма да си пререждам цялото такси, за да те кача теб“, отвърна той. „Всичките ми неща са на предната седалка“.
След като потегли с мръсна газ, видях, че на предната седалка има един сгънат вестник.

Шофьорът, който ме качи, беше достатъчно любезен, макар бележка на гърба на седалката да ми напомни да проявя разум да не си насилвам късмета.

„Не използвайте мобилния си телефон в това такси, то дразни шофьора ви“, предупреждаваше написаната на ръка бележка.

При тези обстоятелства, въпреки че си плащах за услугата, се оказах неспособна да помоля очевидно много чувствителния шофьор да намали гърмящия рап.

Факт е, че парижките работници във всяка сфера на услугите просто не отговарят на англосаксонската максима, че „който плаща – той поръчва музиката“.

Революцията от 1789 година е отпечатала понятието за равенство дълбоко във френската психика и гордият парижанин намира за ужасно унизително да се държи като обслужващ персонал.

Тази неделя един парижки приятел чакал на опашка на сергия за плодове и зеленчуци на местния пазар. Когато му дошъл редът, поискал връзка праз лук.

„Те са на другия край на сергията“, отвърнал раздразнено търговецът. „Направете едно упражнение и си я вземете сам“.

Подтекстът не може да се сбърка: „Аз не съм ти роб“.

Рецепционистката от кабинета на моя доктор беше изключително мила, когато се срещнахме на улицата – шегуваше се и любезно ме попита за счупения ми крак.

Обратно зад бюрото си обаче е буреносен облак. Няма дори намек, че ме познава, камо ли приятелска усмивка.

На улицата е ясно, че сме равни, но обратно в клиниката – в некомфортната позиция на предоставящ услуга и клиент – рецепционистката се притеснява от потенциална промяна на силите и моментално смачква всяко евентуално допускане за подчиненост.

В Америка келнерът ще дойде до масата ти в ресторанта и ще каже, че името му е Джо. Тук келнерът очаква да се обръщаш към него с Monsieur, точно както той се обръща към теб. Още от самото начало се дава ясно да се разбере, че никой не е по-високо от другия.

Може би парижаните просто са честни. В крайна сметка нашият американски келнер Джо ни обещава „да си изкараме страхотно“ просто защото иска добър бакшиш, а в Париж да ти предоставят качествено обслужване, е въпрос на лична чест.

В пекарната до нашия офис продавачката губи минута и половина, за да ми завие кифлите в елегантна фуния, макар да знае, че ще я разкъсам в секундата, в която напусна магазина.

Когато поискам от зарзаватчията авокадо, той ме пита кога смятам да го ям, преди търпеливо да опипа всичките в щайгата, за да открие това, което е най-подходящо за съответния ден.

Миналата седмица, докато чаках в ръмящия сумрак за такси, за да ме прибере вкъщи след поредния преглед, реших да се подслоня в скъп магазин за дрехи наблизо.

Взех вълнена рокля, наложих я на себе си и се погледнах с одобрение в огледалото.

Асистентката в магазина, която незаинтересувано правеше балони с дъвка, ме огледа и поклати глава.

„Дори не си го помисляйте“, каза безцеремонно тя. „Не и с този огромен, дебел крак“.

*"Клетниците", фр. ез.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: