• Търсене
• Днес | 74

Общ преглед Родопите не е планина като планините, винаги съм го усещала с душата си. Има нещо магично притегателно и енергийно зареждащо в тази планина, на много места в нея.

Кръстосвала съм я неведнъж, имам си местата, които ако не посетя и на които ако не поседя поне веднъж годишно, не мога да съм същата. И постоянно откривам нови.

Неизчерпаем извор на енергия през всичките сезони, Родопите е гостоприемна и добра. „Ако си глупак, навсякъде можеш да умреш“, беше отговорът на Дидо на предположението ми, че мъчно не ще оцелееш, в случай че се загубиш из тази планина. И може би е прав.

Но ние не сме глупаци. Впускайки се в поредната един-ден-разходка, открихме едно колкото невероятно красиво, толкова и леснодостъпно място. Момчиловата крепост е в самото сърце на Родопите, на десетина километра от Смолян по пътя за Мадан. След село Подвис вляво към село Ряка, а малко по-нататък свиваме отново наляво за село Градът.

Има упътващи табели навсякъде по пътя, трудно може да се объркате.

По чакълиран път от селото на километър и половина се стига до големия паркинг и туристически инфоцентър в подножието на хълма на крепостта, ние предпочетохме да тръгнем пеша. Случихме слънчево време – никакъв сняг, а наглед наоколо прилича по-скоро на ранна пролет, отколкото на средна зима.

Изкачването от паркинга отнема не повече от 20 минути, а още от удобната завоеста пътека на места между слънчевите лъчи се разголват лека-полека спиращи дъха панорамни гледки. Затварям очи, не искам да ги знам гледките, усещам какво ме чака горе, искам да го поема с очите си наведнъж, искам да ме блъсне силно.

Смуча аз, смуча от енергията на Родопите...

След още няколко удобни стъпала – беседка – и после самата крепост. Тя не впечатлява с нищо, имайки предвид грабващата вниманието панорама на Родопите.

Легенда свързва крепостта с фигурата на Момчил войвода, а археолозите откриват много артефакти, които я потвърждават.

Разкрита е част от крепостната стена, която се е извисявала на 130 метра между земята и небето и е строена от камък и хоросан с дебели 1,30 м стени. Намерени са доста предмети не само от Средновековието, а и от по-ранни епохи. Специалистите смятат, че на върха е имало древно тракийско светилище от 5 век преди Христа.

За Момчил знам повече от фолклора, отколкото от историята, сега си наваксвам пропуските. В народните песни образът му е на супергерой, закрилник на Родопите, който язди крилат кон и има вълшебна сабя.

Мненията на историците обаче са различни и често противоположни – според някои той велик български герой, дал първата жертва в борбата на балканските владетели срещу османското нашествие, според други Момчил е обикновен грабител и разбойник, който намира изгода в политически присламчвания, но преследва собствените си интереси.

Официалната история за него:

Роден в Родопите и без знатен произход, Момчил е оглавил разбойническа чета и е разграбвал граничните райони между България и Византия. Преследван и от двете държави, е намерил спасение на служба при сръбския крал Стефан Душан.

През 1343 г. помогнал на Йоан VI Кантакузин да превзема Цариград и да се провъзгласи за император, за което той го провъзгласил за свой васал в областта Меропа.

По-късно противниците на Кантакузин го удостоили с титлата деспот, за да се обърне срещу своя покровител.

Момчил обаче водел напълно самостоятелна политика и създал собствена държава с център град Ксанти, която била една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя след смъртта на Иван Александър.

През 1344 г. нападнал турския флот, след което водил битки и срещу двете страни във византийския конфликт. През 1345 г. предводителят на селджукските турци емир Умур бег, заедно с Йоан VI Кантакузин разгромил далеч по-малобройната армия на Момчил в битката при Перитор, където безстрашният предводител намерил смъртта си.

От цялата история на мен ми става ясно едно: и древните траки, и Момчил разбойникът, са имали същия вкус като мен относно избор на място за медитация.

От 1215-метровата височина във всички посоки ширват заоблените вълни на Родопите. Премрежвам поглед, протягам ръце и вече мога да ги погаля – меки и нежни са като кадифе.

Първо се въртях в кръг като пумпал, снимайки трескаво, при това с ясната мисъл, че обективът ми не може да поеме толкова красота. После само се въртях в кръг. После се отпуснах на скалата, премаляла, запъхтяна и опиянена от всичкото наоколо.

Между хълмовете са накацали спретнати махали и селца, в далечината се вижда Смолян, насреща – величественият Перелик и кулата на Снежанка.

 

---

На 360 градуса е пищната Родопа планина – винаги се чувствам толкова спокойна в скута й. И хората, родени в недрата й, са като нея – спокойни, бавни, гостоприемни, усмихнати, услужливи, добронамерени.

Не било то точно така, казва Дидо и разправя история отпреди години: той на гости на приятелката си Рада в Смолян, в заведение са. Като по даден знак всички мъже скачат, вадят ножове и вкупом тръгват към него.

„Дръпни се, Радо, ще го колим!“ И то без причина никаква, само защото не е местен. В крайна сметка Дидо се отървал незаклан, но пази друга гледна точка за местните.

Аз ги виждам по друг начин – бабите със забрадките, роклите върху шалварите и шарените престилки, мъжете с каскетите и издаващата леко почерпване походка – всички услужливи и усмихнати на екзотичния си диалект.

На следващия ден сме бодри и с нова дестинация. Вечерта сме успели да преглътнем толковата природна красота с бутилка вино и вече потегляме в обратната посока от Смолян – към Девин, като целта ни е не толкова пещера Ягодина и Дяволското гърло, а пътят дотам.

Минаваме през китното Широка лъка – архитектурен и фолклорен резерват (тук ще обядваме), покрай табелата за с. Гела (тук ще дойдем друг път и специално), покрай блестящи на слънцето огромни ледени висулки на скалите вдясно (да, отново слънчев ден специално за нас) и ту широко разлятата, ту притисната от скали и бързобежната Широколъшка река.

На моменти се разкриват панорамни гледки на зимната, но незаснежена планина, хлъцваш, палиш цигара и мълчиш...

Решаваме спонтанно – първо Ягодинската пещера, после Дяволското гърло.

На 20 километра от Девин. И отново – вляво са огромни скали, вдясно – Буйновската река (началото на река Въча). Тя е оформила Буйновското ждрело. То е най-дългото в България (7 км) и по скромното ми мнение на ценител – най-красивото в България.

Скали, окичени с огромни борове и надвиснали над еднолентовия път, по който едвам пъплим, опитвайки се да поемем с очи всичката величавост наоколо – като наркотик е, а ефектът от него е бездумие, като не броим възклицанията...

Отдавна съм се отказала да снимам. Невъзможна съм, немощна съм с обектива си на това място.

Ягодинска пещера, на 3 км от село Ягодина. Пред пещерата има паркинг и ресторант.

Вътре се влиза само с група на кръгъл час и задължителен екскурзовод. Пещерата е дълга и много красива, а Снежана, за която разбрахме, че не се отъждествява със Снежанка от едноименната приказка, дръпна дълга лекция, от която в крайна сметка запомних, че в пещерата живеят 14 вида прилепи, че общо взето всичко в нея е окислено, както и че след 300 години едни интересни сталагмит и сталактит, наречени „неосъществената целувка“, най-сетне ще я осъществят.

Информация за пещерата може лесно да се намери, затова няма да ви отегчавам като екскурзоводката Снежана, от която разбрахме, че бракосъчетанието в пещерата струва 350 лева и която между другото не направи нито една забележка на постоянно снимащите туристи. Тази й функция беше доброволно поета от 9-годишния Радо, който обикаляше от човек на човек и натъртваше: „Снимането е забранено. Ти защо снимаш? М?“

„Расте добро поколение, дано е по-съзнателно от предишното“, отбеляза Снежана и продължи да сочи интересните скални образувания.

След почти едночасов преход излизаме на светло на 700 метра от входа, крачим на подскоци край студения бързей на Буйновската река, по колите и ба-а-авна газ към пещера Дяволското гърло.

Няма по-добро име за нея. Скалите около входа му придават форма на зинала паст. Пещерата впечатлява с нещо рядко срещано – подземен водопад, един от най-големите в Европа. Падащата от 42 метра вода бучи и фучи в оглушителен грохот, разпилява се на пръски и пара в Бучащата зала, кротва за миг и продължава в поредица по-малки водопади.

Каквото е отнесено от реката на Дяволското гърло, не е излязло на изхода й. Преди години придошлите води погълнали 500 кубика дървени трупи – нито една треска не е излязла от другата страна (наречена от местните Дирника на дявола), разказва екскурзоводът. Настръхвам!

Стотици наши и чужди спелеолози са проучвали подземния път на реката, обаче той и досега остава загадка. Легендите разказват как хиляди хора са намерили смъртта си в гърлото на Дяволската пещера.

Излизам от нея леко потисната, макар и да съм изпила почти цяла чаша от Живата вода, която извира в пещерата (чакам да подмладея с поне 15 години!).

На връщане към София не можем да не се накиснем в минералните басейни на Девин. Поне в два хотела в града срещу 8 лева може да се ползва термален басейн, със силни масажиращи струи или по-голям, за плуване.

Зачервен, сгорещен и доста отпуснат си след 37-градусовата вода. Спокойна вечеря пред камина, където косата ми изсъхва бързо. Сега вече съм пълна и заредена – Родопите отново ми вляха сила за живот – безценност в големия град.

Нощ е. По пътя Девин–София не успяваме да видим красивите язовири Въча и Кричим. Заедно с язовир Доспат остават за следваща екскурзия...

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase